Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.
Васил Левски
Както винаги, философските размисли ме хващат в малките часове на нощта.
Всичко започна от думите на моя приятелка и бивша (вече) съученичка. Нещата се завъртяха около това колко много им липсва на всички училището. Класа, събирането с хората, часовете и т.н. Единственият проблем е, че на мен не ми липсва. Не ми пука. Не ме грее. Голяма работа - даже изтрих повечето хора от листа си в Skype. След като 5 години не сме се сближили, няма да го направим сега.
След като се оплаках на друга приятелка (и пак бивша съученичка), преминахме на темата за приятелствата след училището - дали ще се запазят, дали ще бъдат същите… дали ще оцелеем като компания.
В крайна сметка заключих - времето ще покаже. И е така. Не мога да знам къде ще съм и с кого ще съм след една година. Толкова много неща се променят в рамките на няколко секунди, а някой да иска от мен да предвиждам с месеци напред?… не, не мога.
А връщайки се назад виждам същото. В ума ми изникна един форум, в който скоро ще направя три години. Когато попаднах там, всичко ми беше толкова чуждо. Хората, взаимоотношенията… Аз бях вън от тези неща, не бях част от тях.
Сега обаче, гледайки профила си (не че на него има кой-знае-колко важна информация), си мисля - виж какво нещо е животът! Потребителите от онова време, които ми бяха чужди, сега ги нямаше. На тяхно място има други, които аз познавам, с някои от тях дори съм се срещала, както и с двама души установих стабилни отношения. И аз вече не съм чужда, а съм част…
Времето мина и ме промени. Толкова много неща не съм очаквала да се случат, не съм предполагала, но ето - те са факт. Същевременно много други желания останаха неосъществени. Домът ми от преди три години не е същият. А след още три, не смея да си помисля какъв ще бъде. Гледайки старите снимки, не мога да се позная. Дори на външен вид не съм същият човек. А какво ли ме чака?
Всички живеем един живот. И той все ни се струва еднакъв, еднообразен… един и същ. Почти никой не обръща внимание на промените. Не си дава сметка, че той вече е друг. Живее стария си живот, със съзнанието за него, с проблемите в него. И не си дава сметка, че е различен. Че ежедневието му се е променило, че има нещо ново, което да стои на първо място, че друго, което доскоро е било важно, вече стои захвърлено в някой тъмен ъгъл на съзнанието (а в материалния свят не бих могла да предположа къде е).
Не само ние променяме времето. И времето променя нас.
Както и обратното.
И как после можем да твърдим, че животът ни е скучен? Или сме слепи за него?…