Есенни цветя

Не е чудно защо изпаднах в подобно настроение. Няма как разглеждането на випускника да не ми се отрази по този начин. Но така е – когато на един купон срещнеш момиче, за което можеш да се закълнеш, че е била от немската паралелка и на всичкото отгоре ти е била в ЗИП-а, но не можеш да си спомниш името й… Биляна, за протокола. =)

Разгледах албума и ми стана някак хубаво, приятно и топличко. Да видя лицата и да си спомня как съм се възхищавала на почти всеки един от тях заради някаква тяхна черта. Снимките са толкова ярки… цветни. Хубаво е да знам, че има начин да запазя визуалния спомен за тях. Все още помня имената на всички – така, както бяхме подредени по номера. Веднага мога да го издекламирам (веднъж го направих пред един човек, който някъде по средата ме побутна, спря ме и ми каза “Погледни само какво изражение имам на лицето си.” Беше… хах…) Но колко ли време ще мога да запазя този спомен? Сега е минала само година, а ние повтаряхме този списък всеки божи час във всеки божи ден във всяка една от петте божи години, които съм прекарала в Бастилията. Трудно ще се забрави, при всички обстоятелства. Но все някога…

Стана ми хубаво най-вече от цветовете. Защото човешките спомени избледняват. И може да съм имала много ядове около организацията и изготвянето на нашите випускници (спомням си колко се ядосвах тогава… но не искам да правя препратка към заядливи постинги), но сега съм щастлива, че това книжле го има, че печатницата дава гаранция за качеството на хартията и на цветовете; за това, че благодарение на него спомените ми няма да избледнеят и ще си останат все така ярки – каквато е била онази една седмица на снимки. Каквито бяха всичките 5 години.

Специални благодарности на Таня за всичко, което ми каза.

На база на личния ми опит напоследък… а може би и на странични наблюдения, в главата ми се родиха няколко неоформени, прехвърчащи идейки. В крайна сметка, тези идеи започнаха да придобиват форма и смисъл след няколко разговора с близки приятели. Същите тези приятели, които не осъзнаваш кога точно и как са се превърнали в смисъл на съществуванието ти. Просто се събуждаш някоя сутрин в някой ден, някое събитие се случва и разбираш, че без тях не би могъл да бъдеш. Да…

Приятелството е толкова естествено. Всеки таи у себе си желанието да бъде оценен, да бъде значим за някого, някъде, да бъде важен и най-вече обичан. Всеки таи желанието да усети тези неща. Не просто да бъдат изречени под формата на думи пред него, които ще му дадат някакво знание. Когато признателността и обичта са истински и искрени, те сякаш се излъчват и е толкова лесно да бъдат доловени. На разходка, на кафе, понякога дори от разстояние, защото в днешния век на информационни технологии ни се налага да повишим сетивността си до екстремно високи нива в името на това да разберем пълноценно човека, с когото общуваме по телефон или през интернет.

Но дори тази повишена сетивност не е способна да ни даде това, от което имаме нужда. Тя не е достатъчна, за да долови нещо, което не съществува, което не е там. А за да се появи, заплащаме цената на години усилия, вложени в дадени отношения. За да можем да си повярваме и да се чувстваме сигурни, за да можем да се доверим.

Ето тук идва първият ми въпрос. Защо ни е нужно толкова време?

В процеса на разговорите, които проведох, се открои и друг въпрос. Какъв е смисълът днес да излизаш с някого, когото да наричаш свой/я приятел/ка? Днес всеки втори иска чисто физическа връзка. А 4 от 5 биха се съгласили на такава без да се чувстват зле по какъвто и да е начин. Бягаме от другите, предварително заявяваме, че не искаме обрързване, страхуваме се от обвързването. Страхуваме се от знанието, че някой е важен за нас. И че ако този някой си тръгне, ако просто изчезне – това ще ни нарани. А ние не искаме да бъдем наранени, нали така. Понякога долавям дори страх от това някой друг да ни обича – сякаш чуждите чувства са твърде задължаващи за нашата свободолюбива природа.
Държим се така, сякаш нямаме нужда от това. Вярваме си, че нямаме нужда.

И следващият въпрос: защо това е така? Защото сме егоисти, защото вярваме, че нищо повече не ни трябва от нас самите… защото не осъзнаваме нуждата. И ето тук Таня каза нещо, което ме накара да се замисля: как може нещо да липсва, ако никога не го е имало?…
И още един цитат от нея: “Именно тези хора се дават най-лесно. Те се дават, но не се отдават.”

Кое ни пречи да се отдадем? Със сигурност не е нужно време. Нужно е толкова малко време, само ако си позволим да се отворим, да се открием пред другите, да ги приемем в себе си като важни, като значими за нас, като близки и съществени.

И пак не успях да кажа всичко, което исках.

Само веднъж ружа цъфти,
само веднъж сърце скърби…
Кажете и, че до смъртта си
само нея аз ще любя…

Трябва да има само Едно.
Да знаеш, че има Едно.
Две е любимото ми число. Но Едно е… единствено е…
Всичко единствено е Едно. И е най… най… просто Единственото.
Кажете и, че до смъртта си
само нея аз ще любя…

Това го изрови Тони. Айде сега кажете ми, че не е вярно!

…имаш ли си сърчице? =)
Бас ловя, че си имат. А колко красиви станаха нашите… Приготвила съм снимков материал.

Рано сутринта майка ми, леля ми и баба ми се бяха вдигнали да сварят и боядисат яйцата. Имахме три вида.
С кристали:

Със седефена боя:

Както и яйца, боядисани с обикновена боя и в последствие украсени с лепенки.

Предполагам, чували сте за яйцата на Фаберже. Ако не сте, справка с Уикипедия. А ето тук можете да видите пълен списък с яйцата, включително и годината на изработката им.
Е, съществуват едни лепенки за яйца, чиято идея е да позволи да се пресъздадат в блед вариант истинските Фаберже. Украшенията са скъпички, но си струват. Тази година майка ми беше взела две опаковки Имперско детелинено яйце, една Диамантено яйце и една Портокалово дръвче. Дори и да не сте сръчни (а аз определено не съм), просто е невъзможно яйцата да излязат грозни. Те винаги се получават красиви, ако ще да праскате лепенките където ви падне…

И за да не съм голословна, ето няколко снимки.
Това е първото яйце, което направих. Детелини, детелинииии…

Впоследствие изработих още двечки, като и на двете вече съм намерила приложение.

Всъщност, докато украсявах оранжевото, неволно го фраснах в ръба на масата. Така и не разбрах как оцеля без да се счупи. Още тогава го нарочихме за борек, пък аз казах, че ще си избера него. Така и стана – то счупи всички останали яйца… =)
(А пък жълтото съм го нарочила за нещо по-специално. Леля каза, че то е много красиво.)

Впоследствие впрегнах силите си за диамантеното яйце. Честно казано, то е най-трудно, защото украшенията за него са много фини и човек трябва да е много внимателен под какъв ъгъл ги залепя. Това е единственото яйце, което се украсява по модел.

Последното ми произведение… то не произведение, ами направо шедьовър, е портокаловото дръвче. Толкова е красиво на живо, толкова много го харесах, когато го завърших, че казах, че ще си го взема в София. И ще го направя, ще си го взема, няма да го чупя, ще си го пазя. Може да не е оригинално Фаберже, но е бижу не по-малко.
Наистина съжалявам, че на снимката няма как да се види.

Е, това са. 5 от мен. Разбира се, майка ми и Натали (малката ми братовчедка) също имаха своя принос – майка ми с 3, Нати с 5 – и техните яйца също се получиха страшно красиви. Особено тези на майка ми, защото тя в общи линии се появи късно на масата, в началото беше решила да не се занимава с украсяването, защото наистина са си нерви – едно яйце отнема около 15-20мин минимум. Е, все пак дойде – когато вече имаше само останки – и от тези останки сътвори прекрасни неща. Всъщност, нека да ви покажа и тях:

Надявам се да ви е харесало! =)

Още един Великден. Харесвам този празник – един от двата семейни празника в годината, които са се запазили като традиции. Традиции, които ми дават отправна точка, място, от което да потегля, място, което винаги да ми е убежище, сигурно място.
Тази сутрин (технически, вчера сутринта) боядисахме яйцата, после до вечерта ги украсявахме, отидохме на църква, запалихме свещички, донесохме огъня вкъщи (а в последствие той се опита да ни запали… така де, тези свещи не са особено надеждни ), чукнахме се с яйцата, хапнахме козунак.

Христос воскресе! Бъдете щастливи на празника!

От известно време насам се чувствах много некомфортно. Покрай смяната на компютрите, настана пълно объркване с музиката ми. А аз много държа на нея. Особено на някои дискографии и колекции, които сама съм създавала, които съдържат изключително редки (и красиви!) песни, и… съм си направо пристрастена към тях. В един момент се оказа, че всички тези ценни съкровища са заклещени на хард диск, откъдето няма как да ги извадя. Няма как да ги прехвърля, за да мога да слушам. А (тук някои хора ще ме разберат по-добре от други) съм полагала големи усилия – това една дискография да е пълна, да е надписана изрядно, да са изнамерени всякакви невъзможни вариации на песните и съществуващи бонус тракове – не е лесно, но пък успехът носи огромно удовлетворение.

Много ми липсваше моята си музика.

И съм била идиот.
Кръгъл идиот.

Дали някой си спомня, че имах едни премеждия с първия лаптоп? На него всъщност бях обогатила и доусъвършенствала музикалните си колекции. Спомням си, че имах един малък инцидент с него, след който така се стреснах, че взех едно DVD и прехвърлих цялата тази важна музика. Записах я на сигурно. Плюс малко снимки и картинки, на които също много държа. При това след като съм записала диска, съм го сложила в собствена кутийка и съм го прибрала на сигурно място, да знам, че е там.
И съм забравила!!!

От няколко дни обмислях да си намеря едни дискове с музика, които бях записвала за всеки случай, когато преинсталирах уиндоуса на настолния компютър. Не беше пълна, но все пак беше нещо. Но докато се наканя – ха, де! Наканих се и открих архива, който бях направила…

Сега обаче съм много щастлива. Получавам си дозата. Мога да съм спокойна. =)

Това е темата, която беше изтеглена днес на предварителния изпит по журналистика в СУ. Благоприятна за писане, но по всяка вероятност ще се окаже коварна за оценяване. И не е като да е неочаквана – тазгодишните кандидатстуденти ще има да пишат…

Тъй като моята КСК не ми стигаше – тази на няколко други мои близки хора тече с пълна пара.
След точно 14 часа започва предварителният изпит по журналистика, на който ще се явява Краси. Стискаме му палци за хубава тема и вдъхновение за писане. Аз лично имам хубаво предчувствие за утре – и определено малко се вълнувам. Той обаче сам ще си разкаже, когато всичко мине.

Също така очакваме предварителните по история и литература, на които ще се явява моя близка приятелка от училище. И после ще има чакане на резултатии… Ех, да не повярва човек колко много се вълнувах. А си мислех, че всичко се е свършило още миналата година.

Силно се надявам тази КСК да е последната, за която се вълнувам. В превод: хубави оценки на всички, да си влезете, да сте щастливи и да се кротнете… =)

Едва сега, когато се прибрах вкъщи и реших да се преоблека в нещо по-удобно за спане от дънки и тениска, осъзнах колко съм схваната. Болезнено схваната. Това по всяка вероятност се дължи на няколкото часа, който прекарах на дивана на Поли някъде в часовете между тази сутрин и предната вечер (тя празнува рождения си ден). Купонът беше много хубав, просто едва сега разбирам колко съм се изморила.

Ремонтът вкъщи се проточва извън разумните граници. Но какво да се прави, нищо не зависи от мен. Естествено, моето разочарование е нищо в сравнение с това, което ще се излее от майка ми, когато се прибере в понеделник и осъзнае сериозността на ситуацията.

Има и други неща, от които бих се оплакала… но просто ми се спи твърде много.

С внезапното затопляне на времето нямаше как да не се появи и идеята за ходене на планина. Март месец определено добре ни насади откъм сняг и студено време. То не бяха ветрове, не бе чудо. Караше ме да се радвам искрено на слънцето всеки път, когато изгрееше, за да разтопи снега. А сега – температурите се качиха над 15-20 градуса, почти постоянно е слънчево и топличко. Как да не му се прииска човек да се разходи малко извън града. =)

Имам чувството, че предложенията заваляха още преди самата идея да се е зародила напълно. И така, в петък вечерта изоставих София и потеглих към Пещера, където на следващия ден щяхме да се съберем групичка ентусиасти за малко екстремни изживявания.

Събота сутринта – в 9:30 в центъра на града сме се събрали 14 души. План за деня – спускане по рапел от една приятно висока скала на около километър от града. Първо минахме да напазаруваме редовните наденички за скара, след това потеглихме нагоре по шосето.

Както казах, на километър от града има една… като отбивка. Малка зелена полянка и една хууубава отвесна скала, висока около 20-25 метра. Опитните хора се постараха да прекарат парапет – едно въже, минаващо по заобиколен път отстрани на скалата, така че да може да те изведе до върха й. От върха вързаха няколко други въжета, които спуснаха до долу. И се започна със забавната част (която, изглежда, по мнение на половината група си беше като извадена от филм на ужасите ).

Идеята на цялото мероприятие е да те омотаят с едни колани, да ти закачат няколко карабинера и един десандьор, след това да те закачат на две въжета (едното осигурително, в случай че оплетеш нещо да не паднеш от високото) – и след това с помощта на тази екипировка да се спуснеш от върха чааак до долу. Висящ само на две въжета. От една 25-метрова скала. Забавно, а?

Е, аз мога да гарантирам от личен опит, че е страхотно. Беше ми за първи път и май бях единствения ентусиаст, който прие предизвикателството без грам страх и с огромна доза нетърпение. Може би защото съм невежа, не ми беше ясно защо за пръв път хората се спускат по рапел на височина от порядъка на 5-6 метра, респективно хич не ми пукаше на каква височина се намирам. Слушах точно инструкциите, а заедно с мен се спускаше председателят на местното туристическо дружество, Петьо, така че не се притеснявах да не объркам нещо, той веднага щеше да ми каже какво да правя. Но май така и не се наложи. От върха погледнах надолу (това, което те съветват никога, ама никога да не правиш) и гледката беше просто… зрелищна. Може би заради съзнанието, че висиш на две въжета. Знам само, че след като се спуснах до долу скалата ми изглеждаше много по-ниска, отколкото в началото, когато я гледах.

Със сигурност съм решила да опитам отново, когато се съберат хора.
Всъщност, щях да пробвам отново още вчера, на място, но се оказа, че въжето ми е образувало едно малко болезнено мазолче на дясната ръка. Явно кожата ми е много изнежена, затова не можах да се спусна повторно.
Обаче започвам да ставам привърженик на екстремните изживявания.

P.S. Имам си заснето клипче. Обещавам в момента, в който успея да го кача във Vbox7, да пусна линк към него и тук. =)