Есенни цветя

I’m not lovin’ you the way I wanted to
What I had to do, had to run from you

И така е правилно.

Някои скорошни събития последователно и непрестанно ме навеждат все на едни и същи мисли. За конкретните случки няма да говоря, разбира се, не е моя работа да обсъждам публично чуждия личен живот и чуждите преживявания. Но няма как да не споделя, че това в действителност започва да ме притеснява.

Нима всяко момиче не мечтае един ден да бъде всеотдайно обичана и всеотдайно щастлива? Мечтата е толкова силна, че всъщност се превръща в реална нужда. Имаме нужда от тази всеотдайна и искрена любов, търсим я, желаем я. Повтаряме си, че не бихме се задоволили с нищо по-малко от нея, защото ние я заслужаваме и там някъде има човек, който ще разбере това, ще ни оцени, ще ни заслужи и ще ни обича. А ако в действителност намерим такъв човек… о, нима това не е щастие?…
Ето тук се появява първият проблем. Възможно ли е желанието ни и стремежът ни да ни заблудят дотолкова, че да сме неспособни да оценим ситуацията реално? И да не осъзнаваме, че вътрешно изживяваме едно, а всъщност градим въздушни кули.

…Което естествено навежда на темата за искреността. Не коя да е, а тази на чувствата. Не кои да са, а тези на другия човек. Колко тъжно, че понякога се оставяме да бъдем заблудени точно в тази област. Колко жалко, че в действителност у другия съществува желанието, намерението да ни заблуди… и колко често това в действителност се случва.

Докога можем да си затваряме очите?
И докога аз като приятел мога да затварям своите за това, което виждам, че се случва? Сигурно за дълго. Защото това ми е работата. Като приятел. А ние трябва да си прощавме недостатъците, нали така…
И дали както аз днес затварям очите си, утре някой друг няма да ги затваря по същия начин, но за това, което се случва с мен?
Не желая да бъда в тази роля. И искам да си обещая, че няма да допусна доброволно да се превъплътя в нея. Искам да си дам увереност, че няма да бъда заключена във връзка, крепена единствено от моите чувства и моето увлечение и… ами, удобството на другия. Не нещо друго, а най-простото удобство. Искам да си дам дума, че ще се спася от това.
И все пак – кой ни дава гаранцията? Случва се с толкова момичета около мен…
Няма гаранция.

I can’t keep myself and still keep you, too.

Дори не правех нещо особено. Просто преглеждах секцията Favourites в YouTube за вдъхновение. Обичам да слагам там клипчета, на които съм попаднала инцидентно и които са ми харесали. Така мога след време да се върна и там да ме чака цяла кошница със свежи спомени. Свежо… скуката омръзва.

Попаднах на Нора. Тя е една от любимките ми, сама си я открих преди доста време и оттогава не съм могла да спра да й се възхищавам. Nora, the piano playing cat. Тя е все още млада, в момента трябва да е на около 6 години. През ума ми мина – ако за мен е такова удоволствие да гледам тази котка на клипче, какво ли удоволствие е за стопаните й да я имат в дома си. Колко ли е специална тя за тях…
Не беше трудно да си отговоря.

Виждате ли, това е работата с животните… Някои от тях са твърде специални, а някои от нас са крайно неспособни да се въздържат от привързване към тях. И не е въпрос на някаква глупава прищявка или детинско поведение. Понякога едно животно може да означава много. Още повече когато то е в дома ти и всяка вечер, връщайки се в дома си, ти се връщаш при него. Може хората да го наричат приятел, но то е всъщност семейство.

Затова раздялата винаги е тежка. Преди няколко дни моя позната загуби котката си по абсурден начин. Преди точно 48 часа аз напипах бучка на корема на моята котка, която впоследствие беше потвърдено, че е тумор.

Време ли е вече? Май да. Толкова пъти премислих случилото се тази сутрин, колко още го разказвах на различни хора. Колко пъти изгледах видеото… ако не беше това видео, сега щеше да ми е трудно да повярвам в истината.

Скочих. Преодолях всички закони на подсъзнанието, всички страхове. А не вярвах, че ще ги има всъщност. Явно просто не съм била обмислила нещата достатъчно добре. Наистина не вярвах, че ще ме е страх. Когато се спусках по онази скала не ме беше страх. а все пак там също си беше високо – особено като за първа проява.

Мостът на Витиня е наистина висок. Поглеждайки надолу, височината дори не се усеща, не се осъзнава. Разбираш колко е далеч земята, когато видиш минаващите коли, които приличат повече на детски играчки от шоколадови яйца. Когато забележиш хората, паркирали наблизо, гледайки нагоре в очакване на зрелището – но всъщност те не приличат на хора, защото са големи колкото калинки. Стоиш на парапета и си мислиш “След малко аз ще скоча оттук. Ще усетя възможно най-продължителното свободно падане, ще крещя, но не от страх, а от удоволствие – защото после въжето ще ме дръпне и ще ме върне обратно на моста. В противен случай цената на свободния полет би била да се размажа на асфалта. Оооо, това определено не ми се струва добра алтернатива…”

Но разбирате ли, докато вие си мислите тези неща, не осъзнавате, че това е разумът, който говори. Подсъзнанието си има напълно различно мнение по въпроса. За него въжето не съществува. И от него извира само инстинктът, който провокира един от най-силните страхове – инстинктът за самосъхранение.

Лесно е, докато си зад парапета. Лесно е, когато гледаш как първите двама скачат (а аз бях трета). Лесно е, когато ти слагат седалката и пристягат глезените ти в ремъци. Лесно е, когато се усмихваш и махаш на тълпата (защото там наистина се беше насъбрала тълпа), докато се приближаваш към парапета. Лесно е дори когато подаваш ръце на двете момчета, за да те качат на парапета.

Трудното идва, когато отлепиш краката си от земята. Когато знаеш, че трябва да стъпиш на онова тясно и високо, мижаво парченце метал. Да се изправиш пред бездната. Да скочиш, да паднеш… Ето тогава се задейства инстинктът. Тогава се активизира страхът. И спираш да го желаеш – защото тялото ти казва така.

Трябваха ми няколко секунди на борба. Докато бях на ръба, си мислех единствено “Не, ти не си дошла чак дотук, за да се откажеш!”. Казах си “Скачай!” и после… просто скочих…
Ако не беше очакването… ако не беше обмислянето на този момент, ако не си го представях многократно в ума си… ако не си бях повтаряла толкова пъти колко силно очаквам усещането на свободно падане, колко силно желая да го изпитам… ако не знаех с възможно най-здравия си разум, че съм здраво вързана за въже, което ще ме задържи достатъчно далеч от земята… никога нямаше да мога да направя единствената необходима крачка.
Не бях отишла там, за да се откажа.

А сега съм щастлива, че го направих. Не съм особено сигурна дали искам да повтарям, но съм доволна, че скочих. Доволна съм и от избора си за Витиня – така, дори и този скок да си остане единственият, ще знам, че съм изпитала максимума.

Хаха… после, когато въртях телефоните, за да уведомя близките си, че съм още жива, ме посрещаха директно с думите “Скочи ли?” Естествено, че скочих… как бих могла да не го направя…

Заспивам. Напоследък съм толкова уморена… не се спирам на едно място. Постоянно съм с някого, постоянно правя нещо. В свободното си време се храня, преглеждам интернет и най-вече спя. В момента чакам да се стъмни. За да мога да си легна. И да дойде утре…
Утре ще скачам с бънджи. Развълнувана съм. И определено екзалтирана. Ооо, и го очаквам с такова нетърпение… но същевременно не искам да идва. Не искам да се случва, не искам да минава. Искам да остане очакване, не желая да го превръщам в спомен. Поне не точно сега. Времето обаче си тече. И утре ще дойде, каквото и да правя.
Нямам представа какво ще се случи утре. Какво да очаквам. Как ще се чувствам. Какво ще направя. Какво ще загубя, какво ще спечеля.
Утре е голяма работа.
Утре е една голяма неизвестност. Обикновено в нея причаква нещо безкрайно интересно, неочаквано, в много отношения и съдбоносно. Никога не знаеш какво ще ти донесе утрешния ден. С какво ще промени хода на целия ти живот. А вдругиден, когато утре ще се е превърнало във вчера, сигурно ще се учудвам на странния развой на събитията. Или съдбата, да го наречем. А след година ще наблюдавам всички нишки и връзки, свързващи това неочаквано и интересно нещо, случило се в едно някогашно утре, с останалите събития в живота. Ще проследявам събитията и как едно води до друго, а то до трето… И как една случайност от онова вчера, на което съм се учудвала през някогашното вдругиден, всъщност е променила всичко.
Това е очарованието на утре. Понякога са необходими много дни, за да осъзнаем неговата съдбовност. Неговата решителна роля. И да се усмихнем – какво странно нещо е съдбата.
Това е напрегнатото очакване на утре. Какво ли ще ми донесе? Как ли ще ме промени? И най-вече – с какво ще ме усмихне?

Не е чудно защо изпаднах в подобно настроение. Няма как разглеждането на випускника да не ми се отрази по този начин. Но така е – когато на един купон срещнеш момиче, за което можеш да се закълнеш, че е била от немската паралелка и на всичкото отгоре ти е била в ЗИП-а, но не можеш да си спомниш името й… Биляна, за протокола. =)

Разгледах албума и ми стана някак хубаво, приятно и топличко. Да видя лицата и да си спомня как съм се възхищавала на почти всеки един от тях заради някаква тяхна черта. Снимките са толкова ярки… цветни. Хубаво е да знам, че има начин да запазя визуалния спомен за тях. Все още помня имената на всички – така, както бяхме подредени по номера. Веднага мога да го издекламирам (веднъж го направих пред един човек, който някъде по средата ме побутна, спря ме и ми каза “Погледни само какво изражение имам на лицето си.” Беше… хах…) Но колко ли време ще мога да запазя този спомен? Сега е минала само година, а ние повтаряхме този списък всеки божи час във всеки божи ден във всяка една от петте божи години, които съм прекарала в Бастилията. Трудно ще се забрави, при всички обстоятелства. Но все някога…

Стана ми хубаво най-вече от цветовете. Защото човешките спомени избледняват. И може да съм имала много ядове около организацията и изготвянето на нашите випускници (спомням си колко се ядосвах тогава… но не искам да правя препратка към заядливи постинги), но сега съм щастлива, че това книжле го има, че печатницата дава гаранция за качеството на хартията и на цветовете; за това, че благодарение на него спомените ми няма да избледнеят и ще си останат все така ярки – каквато е била онази една седмица на снимки. Каквито бяха всичките 5 години.

Специални благодарности на Таня за всичко, което ми каза.

На база на личния ми опит напоследък… а може би и на странични наблюдения, в главата ми се родиха няколко неоформени, прехвърчащи идейки. В крайна сметка, тези идеи започнаха да придобиват форма и смисъл след няколко разговора с близки приятели. Същите тези приятели, които не осъзнаваш кога точно и как са се превърнали в смисъл на съществуванието ти. Просто се събуждаш някоя сутрин в някой ден, някое събитие се случва и разбираш, че без тях не би могъл да бъдеш. Да…

Приятелството е толкова естествено. Всеки таи у себе си желанието да бъде оценен, да бъде значим за някого, някъде, да бъде важен и най-вече обичан. Всеки таи желанието да усети тези неща. Не просто да бъдат изречени под формата на думи пред него, които ще му дадат някакво знание. Когато признателността и обичта са истински и искрени, те сякаш се излъчват и е толкова лесно да бъдат доловени. На разходка, на кафе, понякога дори от разстояние, защото в днешния век на информационни технологии ни се налага да повишим сетивността си до екстремно високи нива в името на това да разберем пълноценно човека, с когото общуваме по телефон или през интернет.

Но дори тази повишена сетивност не е способна да ни даде това, от което имаме нужда. Тя не е достатъчна, за да долови нещо, което не съществува, което не е там. А за да се появи, заплащаме цената на години усилия, вложени в дадени отношения. За да можем да си повярваме и да се чувстваме сигурни, за да можем да се доверим.

Ето тук идва първият ми въпрос. Защо ни е нужно толкова време?

В процеса на разговорите, които проведох, се открои и друг въпрос. Какъв е смисълът днес да излизаш с някого, когото да наричаш свой/я приятел/ка? Днес всеки втори иска чисто физическа връзка. А 4 от 5 биха се съгласили на такава без да се чувстват зле по какъвто и да е начин. Бягаме от другите, предварително заявяваме, че не искаме обрързване, страхуваме се от обвързването. Страхуваме се от знанието, че някой е важен за нас. И че ако този някой си тръгне, ако просто изчезне – това ще ни нарани. А ние не искаме да бъдем наранени, нали така. Понякога долавям дори страх от това някой друг да ни обича – сякаш чуждите чувства са твърде задължаващи за нашата свободолюбива природа.
Държим се така, сякаш нямаме нужда от това. Вярваме си, че нямаме нужда.

И следващият въпрос: защо това е така? Защото сме егоисти, защото вярваме, че нищо повече не ни трябва от нас самите… защото не осъзнаваме нуждата. И ето тук Таня каза нещо, което ме накара да се замисля: как може нещо да липсва, ако никога не го е имало?…
И още един цитат от нея: “Именно тези хора се дават най-лесно. Те се дават, но не се отдават.”

Кое ни пречи да се отдадем? Със сигурност не е нужно време. Нужно е толкова малко време, само ако си позволим да се отворим, да се открием пред другите, да ги приемем в себе си като важни, като значими за нас, като близки и съществени.

И пак не успях да кажа всичко, което исках.

Само веднъж ружа цъфти,
само веднъж сърце скърби…
Кажете и, че до смъртта си
само нея аз ще любя…

Трябва да има само Едно.
Да знаеш, че има Едно.
Две е любимото ми число. Но Едно е… единствено е…
Всичко единствено е Едно. И е най… най… просто Единственото.
Кажете и, че до смъртта си
само нея аз ще любя…

Това го изрови Тони. Айде сега кажете ми, че не е вярно!

…имаш ли си сърчице? =)
Бас ловя, че си имат. А колко красиви станаха нашите… Приготвила съм снимков материал.

Рано сутринта майка ми, леля ми и баба ми се бяха вдигнали да сварят и боядисат яйцата. Имахме три вида.
С кристали:

Със седефена боя:

Както и яйца, боядисани с обикновена боя и в последствие украсени с лепенки.

Предполагам, чували сте за яйцата на Фаберже. Ако не сте, справка с Уикипедия. А ето тук можете да видите пълен списък с яйцата, включително и годината на изработката им.
Е, съществуват едни лепенки за яйца, чиято идея е да позволи да се пресъздадат в блед вариант истинските Фаберже. Украшенията са скъпички, но си струват. Тази година майка ми беше взела две опаковки Имперско детелинено яйце, една Диамантено яйце и една Портокалово дръвче. Дори и да не сте сръчни (а аз определено не съм), просто е невъзможно яйцата да излязат грозни. Те винаги се получават красиви, ако ще да праскате лепенките където ви падне…

И за да не съм голословна, ето няколко снимки.
Това е първото яйце, което направих. Детелини, детелинииии…

Впоследствие изработих още двечки, като и на двете вече съм намерила приложение.

Всъщност, докато украсявах оранжевото, неволно го фраснах в ръба на масата. Така и не разбрах как оцеля без да се счупи. Още тогава го нарочихме за борек, пък аз казах, че ще си избера него. Така и стана – то счупи всички останали яйца… =)
(А пък жълтото съм го нарочила за нещо по-специално. Леля каза, че то е много красиво.)

Впоследствие впрегнах силите си за диамантеното яйце. Честно казано, то е най-трудно, защото украшенията за него са много фини и човек трябва да е много внимателен под какъв ъгъл ги залепя. Това е единственото яйце, което се украсява по модел.

Последното ми произведение… то не произведение, ами направо шедьовър, е портокаловото дръвче. Толкова е красиво на живо, толкова много го харесах, когато го завърших, че казах, че ще си го взема в София. И ще го направя, ще си го взема, няма да го чупя, ще си го пазя. Може да не е оригинално Фаберже, но е бижу не по-малко.
Наистина съжалявам, че на снимката няма как да се види.

Е, това са. 5 от мен. Разбира се, майка ми и Натали (малката ми братовчедка) също имаха своя принос – майка ми с 3, Нати с 5 – и техните яйца също се получиха страшно красиви. Особено тези на майка ми, защото тя в общи линии се появи късно на масата, в началото беше решила да не се занимава с украсяването, защото наистина са си нерви – едно яйце отнема около 15-20мин минимум. Е, все пак дойде – когато вече имаше само останки – и от тези останки сътвори прекрасни неща. Всъщност, нека да ви покажа и тях:

Надявам се да ви е харесало! =)

Още един Великден. Харесвам този празник – един от двата семейни празника в годината, които са се запазили като традиции. Традиции, които ми дават отправна точка, място, от което да потегля, място, което винаги да ми е убежище, сигурно място.
Тази сутрин (технически, вчера сутринта) боядисахме яйцата, после до вечерта ги украсявахме, отидохме на църква, запалихме свещички, донесохме огъня вкъщи (а в последствие той се опита да ни запали… така де, тези свещи не са особено надеждни ), чукнахме се с яйцата, хапнахме козунак.

Христос воскресе! Бъдете щастливи на празника!

От известно време насам се чувствах много некомфортно. Покрай смяната на компютрите, настана пълно объркване с музиката ми. А аз много държа на нея. Особено на някои дискографии и колекции, които сама съм създавала, които съдържат изключително редки (и красиви!) песни, и… съм си направо пристрастена към тях. В един момент се оказа, че всички тези ценни съкровища са заклещени на хард диск, откъдето няма как да ги извадя. Няма как да ги прехвърля, за да мога да слушам. А (тук някои хора ще ме разберат по-добре от други) съм полагала големи усилия – това една дискография да е пълна, да е надписана изрядно, да са изнамерени всякакви невъзможни вариации на песните и съществуващи бонус тракове – не е лесно, но пък успехът носи огромно удовлетворение.

Много ми липсваше моята си музика.

И съм била идиот.
Кръгъл идиот.

Дали някой си спомня, че имах едни премеждия с първия лаптоп? На него всъщност бях обогатила и доусъвършенствала музикалните си колекции. Спомням си, че имах един малък инцидент с него, след който така се стреснах, че взех едно DVD и прехвърлих цялата тази важна музика. Записах я на сигурно. Плюс малко снимки и картинки, на които също много държа. При това след като съм записала диска, съм го сложила в собствена кутийка и съм го прибрала на сигурно място, да знам, че е там.
И съм забравила!!!

От няколко дни обмислях да си намеря едни дискове с музика, които бях записвала за всеки случай, когато преинсталирах уиндоуса на настолния компютър. Не беше пълна, но все пак беше нещо. Но докато се наканя – ха, де! Наканих се и открих архива, който бях направила…

Сега обаче съм много щастлива. Получавам си дозата. Мога да съм спокойна. =)