Не е чудно защо изпаднах в подобно настроение. Няма как разглеждането на випускника да не ми се отрази по този начин. Но така е – когато на един купон срещнеш момиче, за което можеш да се закълнеш, че е била от немската паралелка и на всичкото отгоре ти е била в ЗИП-а, но не можеш да си спомниш името й… Биляна, за протокола. =)
Разгледах албума и ми стана някак хубаво, приятно и топличко. Да видя лицата и да си спомня как съм се възхищавала на почти всеки един от тях заради някаква тяхна черта. Снимките са толкова ярки… цветни. Хубаво е да знам, че има начин да запазя визуалния спомен за тях. Все още помня имената на всички – така, както бяхме подредени по номера. Веднага мога да го издекламирам (веднъж го направих пред един човек, който някъде по средата ме побутна, спря ме и ми каза “Погледни само какво изражение имам на лицето си.” Беше… хах…) Но колко ли време ще мога да запазя този спомен? Сега е минала само година, а ние повтаряхме този списък всеки божи час във всеки божи ден във всяка една от петте божи години, които съм прекарала в Бастилията. Трудно ще се забрави, при всички обстоятелства. Но все някога…
Стана ми хубаво най-вече от цветовете. Защото човешките спомени избледняват. И може да съм имала много ядове около организацията и изготвянето на нашите випускници (спомням си колко се ядосвах тогава… но не искам да правя препратка към заядливи постинги), но сега съм щастлива, че това книжле го има, че печатницата дава гаранция за качеството на хартията и на цветовете; за това, че благодарение на него спомените ми няма да избледнеят и ще си останат все така ярки – каквато е била онази една седмица на снимки. Каквито бяха всичките 5 години.








