Есенни цветя

Винаги съм била на мнение, че простите, мънички неща са в основата на щастието. Ако искате цветен живот, трябва сами да си направите труда да нарисувате цветовете (метафорично казано. Макар че за някои деца около 3-годишна възраст е голямо удоволствие да рисуват с току-що подарените им от леля Не-знам-си-коя-си цветни моливчета по белоснежните стени/тапети под ужасения поглед на майка им).

Учудващо колко просто се оказва да превърнеш най-обикновеното сокче в чисто удоволствие. Формулата е следната:
Стъклена чаша с цветен, свеж мотив
Бъркалка за коктейл (ние имаме едни дървени… с рибки на тях. Донесоха ни ги от Малдивите)
Сламка

Съчетано с излизане на терасата вечер, след като се стъмни - и се чувствам сякаш съм на почивка =)

Мисля, че в последно време много ми станаха разсъжденията на тема “минало”, “спомени” и “промяна”. Е, напоследък вярата ми в промяната у хората е силно разколебана. Според едно от твърденията, хората, които не вярват в промяната, всъщност се страхуват - точно от евентуалното съществуване на тази промяна, от изменението на досега установения ред, от привикването към нещо ново, неудобно. От друга страна, човекът има индивидуалност и точно заради нея приемаме, че той е уникален. Очевидно някои неща у хората се променят, други обаче - не. Как се очаква от нас да разберем кое подлежи на промяна и кое не? Как да различиш индивидуалността от вредния навик, характера от старата рана?

Някога смятах, че хората не се променят. Бях убедена в това. Бях убедена и в това, че всеки човек е резултат от обществените и социалните влияния - с други думи, обстановката, в която е живял. От това се определя характерът му. Никой не можеше да ме убеди, че човек, който е свикнал с подлостите, а злобата се е превърнала в негова втора природа, може посмъртно да се промени и да възприеме други виждания. Или обратното. Истинската същност е една, на второ място идва въпросът дали тя е напълно изявена или стои под прикритие.

После пренебрегнах тези си убеждения. Не мога да отнемам на хората правото да се променят, да откриват лъжата и да я заменят с истина, да преоткриват себе си и да търсят правилния начин. Та нима и аз самата не се бях променила? Това значи ли, че в определен момент от живота си съм била неистинска?

Ако автоматично пренасоча размислите си към групата на зрелите хора, тогава ще съм по-склонна да приема първата си теза. Защото какво е втората освен вяра в промяната и страх от това, че при преобразуването си от сегашно в бъдеще времето ще си остане същото - несъвършено и проблематично. Ето откъде идва надеждата за промяна - мислено спасение от неизбежността на реалността.

И все пак: склонна, но не и категорично убедена. Някои неща са способни да те променят - да те направят по-страхлив или мнителен или да открият в теб неподозирани качества. Човекът е сложен за дефиниране предмет. Рядко успяваш за целия си живот да опознаеш дори един човек, чиито вътрешни убеждения си способен да разчетеш безпогрешно. А хората казват за себе си, че се променят. Какво право имам аз да не им вярвам?

За това си струва да се избложи. Излязоха оценките от матурите. Имам 5.85 по БЕЛ и 5.82 по АЕ… Което означава, че дори дипломата ми не се прецаква и пак ще бъде отлична - юхууууу!

Само че ме е малко яд за литературата. На интерпретацията са ми отнели поне 6т. 6 от 30. Можеха и повече да ми дадат…

Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

Васил Левски

Както винаги, философските размисли ме хващат в малките часове на нощта.
Всичко започна от думите на моя приятелка и бивша (вече) съученичка. Нещата се завъртяха около това колко много им липсва на всички училището. Класа, събирането с хората, часовете и т.н. Единственият проблем е, че на мен не ми липсва. Не ми пука. Не ме грее. Голяма работа - даже изтрих повечето хора от листа си в Skype. След като 5 години не сме се сближили, няма да го направим сега.

След като се оплаках на друга приятелка (и пак бивша съученичка), преминахме на темата за приятелствата след училището - дали ще се запазят, дали ще бъдат същите… дали ще оцелеем като компания.

В крайна сметка заключих - времето ще покаже. И е така. Не мога да знам къде ще съм и с кого ще съм след една година. Толкова много неща се променят в рамките на няколко секунди, а някой да иска от мен да предвиждам с месеци напред?… не, не мога.
А връщайки се назад виждам същото. В ума ми изникна един форум, в който скоро ще направя три години. Когато попаднах там, всичко ми беше толкова чуждо. Хората, взаимоотношенията… Аз бях вън от тези неща, не бях част от тях.
Сега обаче, гледайки профила си (не че на него има кой-знае-колко важна информация), си мисля - виж какво нещо е животът! Потребителите от онова време, които ми бяха чужди, сега ги нямаше. На тяхно място има други, които аз познавам, с някои от тях дори съм се срещала, както и с двама души установих стабилни отношения. И аз вече не съм чужда, а съм част…

Времето мина и ме промени. Толкова много неща не съм очаквала да се случат, не съм предполагала, но ето - те са факт. Същевременно много други желания останаха неосъществени. Домът ми от преди три години не е същият. А след още три, не смея да си помисля какъв ще бъде. Гледайки старите снимки, не мога да се позная. Дори на външен вид не съм същият човек. А какво ли ме чака?

Всички живеем един живот. И той все ни се струва еднакъв, еднообразен… един и същ. Почти никой не обръща внимание на промените. Не си дава сметка, че той вече е друг. Живее стария си живот, със съзнанието за него, с проблемите в него. И не си дава сметка, че е различен. Че ежедневието му се е променило, че има нещо ново, което да стои на първо място, че друго, което доскоро е било важно, вече стои захвърлено в някой тъмен ъгъл на съзнанието (а в материалния свят не бих могла да предположа къде е).

Не само ние променяме времето. И времето променя нас.
Както и обратното.
И как после можем да твърдим, че животът ни е скучен? Или сме слепи за него?…

Ето една поучителна история за това как човек трябва да си купува качествени DVD-та и дискове, за да си няма после големи главоболия.

Преди няколко дни осъзнах, че С-то ми е претъпкано от снимки, затова реших да го изпразня, като запиша файловете на DVD-та и си ги прибера някъде. Речено-сторено - два пълни диска със снимки от купони, балове, годишнини и всякакви събирания. Идилия, но само до момента, в който ми се наложи да върна единия от двата диска обратно в компютъра, за да кача отново няколко снимки…

Шок и ужас! Гадинката отказва! Забива, бре! Explorer-a забива и трябва да го рестартирам! Не ще да ми даде снимките, извежда ми грешка при копирането и това е! А аз вече съм ги изтрила от компютъра, имам ги само на DVD-то…
Кога го погледнах и него - някакви черни петна са се появили по повърхността му. Ама не по пластмасовите плоскости, а по металната повърхност, на която се записват данните. Повредило се е.

Голям яд ме хвана. На този диск имах изключително важни снимки. Реших малко по малко, лека по лека да ги издърпвам, защото машинката а малко да я натовариш, а блокира и не дава да я пипнеш! Може и да е, защото Windows-a не е преинсталиран от две години и повече.

В крайна сметка успях, де… И се презастраховах, като качих на компютъра и снимките от второто DVD преди и то да е успяло да се развали. И сега пак съм претъпкана.
Утре отивам и купувам най-скъпите DVD-та, с които разполага магазинът. Ако ще и по 2лв. да са бройката.
Такава пипкава работа, толкова молене на тоя компютър да не изведе поредната грешка, докато накрая ми прехвърли и последната снимка… повече няма да се подложа на подобно нещо.

А DVD-то ще го запазя някъде… за спомен

Преди малко се сетих за съня си от тази нощ. Разхождах се в хола и търсех сред саксиите с цветя моето цвете. Но него го нямаше.

Реших за пръв път в живота си (и нищо чудно да си остане последен) да проверя в онзи съновник тухла, който майка ми си купи, какво е значението на моя сън.
“Цвете ако садиш на сън…” - не садях.
“Ако пък береш цветя…” - еми не берях.
“Тъпчеш ли цветя…” - та това бяха саксии, за Бога!
“Ако на сън миришеш цветя…” - не, просто ги гледах.
Нямаше нищо за това просто да сънуваш цветя в саксии. Имаше за червени цветя, за цветя, които (не) цъфтят по това време на годината и други подобни глупости.
Нямаше абсолютно нищо за едно обикновено цвете в саксия.

Тухлата се оказа безполезна. Аз така и не намерих моето цвете сред онези. За сметка на това, когато се събудих, то беше до главата ми, нали там си стои. Сега ще го пресадя, и без това отлагам с месеци вече.

Бях подтикната от думите на едно момиче, което заяви, че иска да остане сама, за да вземе напълно грешно решение. Грешно, но нейно.
Накара ме да се замисля за личната свобода, с която (не) разполага днес всеки от нас. Аз не живея в свят на добро и зло. Аз живея в свят на правилно и неправилно. Където от момента, в който се родиш, биваш оценяван, критикуван, сравняван с по-добрите от теб. А оценката на това дали правиш нещо правилно или неправилно не е въпрос толкова на трезва преценка, а на нечии интереси.

В някои моменти ми втръсва от това да бъда съдена от всякакви съдии. Било то семейството, което иска да определя пътя в живота ми, учителите, които се опитват да ме убедят, че не съм толкова способна, колкото в действителност съм, или непознатите хора, които срещам всеки ден и се опитвам да впечатля. Омръзна ми да доказвам на когото и да е каквото и да е. Имам нужда от лично пространство. Или както каза тя - да направя грешните решения, но поне да са мои.

Не желая да бъда критикувана за постъпките си. Това, че те са грешни в очите на другите хора, не означава, че не са най-добрият избор за мен.

Понякога критиката ни идва в твърде много. Нямаме нужда от нова критика. И не е напълно вярно, че тя движи прогреса, защото поражда стремежа за самоусъвършенстване. Този стремеж присъства само у някои хора, и той се задвижва от по-дълбоки мотиви от нечие чуждо недоволство.
Имаме нужда да се харесваме. Да изпитваме удоволствие от това, което правим, независимо дали е полезно или безсмислено, дали е завършено или е останало незапочнато, съществуващо само като идея. Ако ще и всички да се превърнем в Дъбаци и Корчановци и всички да строим вятърни мелници…

Вече и аз не искам да бъда критикувана. Нито оценявана. Нито каквото и да е. Искам да правя нещо, което да ми доставя удоволствие, независимо как това изглежда в очите на останалите.
Изглежда единственият начин да постигна това е да се скрия в света. Той е голям… в него няма да ме намерят.

Изказване на моя приятелка:
Абе …89…има нещо сбъркано в тая цифра…да не би написано с арабски букви и разменени да значи “партида опитни зайци”?

Пояснение: повечето хора от нашия випуск са родени през 1989г.

Покрай целия този шум, който се вдигна покрай матурите и грамотността не само на учениците, а и на хората от МОН, или може би пък просто от скука, днес се загледах в извлечението от наредбата за пътуване в софийския градски транспорт, която може да бъде видяна залепена във всеки автобус (за тролеите и трамваите не знам, рядко пътувам с тях). Бях дотолкова заинтригувана, че да снимам:

Снимката не е особено качествена, тъй като подръка имах само мобилния си телефон. но въпреки всичко се чете.

Както може би ще забележите, тази наредба е пълна с грешки. Пунктуационни, правописни и граматични.

Пътник с документ за пътуване, може да транспортира със себе си… - Каква е тази запетая там?!?
Да стоят на стъпалата на превозните средства и пречат на затварянето на вратите - къде ви е “да”-то пред “пречат”?
С действията си да застрашават безопастността на движението… - безопасТност?!?
За повреда на превозните средства и съоръжения, констатирани от контролните органи се съставя … - имам чувството, че тези хора не са чували за такова нещо като ограждаща запетая.

Ако на някого му се занимава да търси други грешки - моля, да заповяда. Материал за изследването си ще открие във всеки автобус на столичния градски транспорт…

Откъде идват тези моменти… Падат ти като гръм от ясно небе.
Всеки човек си гради въздушни кули. Надежди, мечти, желания, предположения за бъдещето, амбиции и стремежи - все неща, в които влагаш всичко от себе си, защото искрено вярваш в тяхната реализация/материализация. А някои от тях изглеждат сигурни като твърда скала - непоклатими.

Объркването настъпва, когато нещо малко (или пък по-голямо) започва да пада… ей така, да се сгромолясва, непредвидимо, неочаквано. Току си се усетил и всичко започва да рухва след него - надежда след надежда, най-скъпите на душата неща. Губиш земя под краката си. Нямаш сигурност. Откъде дойде това, нали всичко изглеждаше толкова сигурно и спокойно? Не знаеш дали краката ти ще издържат тежестта ти, а паднеш ли - страх те е, че няма да има кой да ти подаде ръка да се изправиш.

Откъде се появяват… не знам. Идват без да си ги очаквал, опустошават всичко, после си отиват… В душата ти настъпва мир и спокойствие, дори по всяка вероятност ще забравиш, че бурята някога изобщо се е вихрила в живота ти.

Какъв е смисълът на тези неща? Да ти покажат колко незначителен си, колко безсилен и безпомощен? Да те настъпят и да те смачкат в момент, когато можеш да разчиташ само на себе си, но току виж сам себе си си подвел?

Но какво да я правиш - гръмотевична буря. Ще отмине, ще утихне… слънцето ще изгрее и ще видиш, че всичко си е по местата, най-много някой покрив да е бил отвят. Или някое дърво да е изкоренено. Не е толкова трагично.